Ciò che in me era tenero e delicato, il mondo lo ha deriso a morte, ma indistruttibile è il mio essere, sono pago, conciliato. Paziente genero nuove foglie Da rami cento volte sfrondati e a dispetto di ogni pena rimango innamorato del mondo folle.
Нямам твоя снимка,
нито наша,
не съм изтънчен фотограф,
но пък мога
да разказвам
за да разплета
износения вече,
отдавна мъничък шал.
Нямам сълзи,
не мога да плача.
Само мога да простя.
Защото тъкмо
в прошката
откривам надежда
в чупливия
по между ни,
наричам го "свят".
Нямам сънища,
отдавна спрях да си мечтая
щеше ли да стане
по между ни и кога,
защото пресечени
само реално
нашите пътища хващат
мигове,
в които очите не спят.
Беше напояващо, изтрезвяващо и силно,
като дъждовна нощ през юни
или пък като паднала снежинка в окото -
през декември.
Помня, че тогава всички човечности
ми изглеждаха по-човечни,
че стълбите по етажите
не ми изглеждаха толкова високи.
И да, имаше залез,
от онези, в които всички спираме за малко,
за да помечтаем;
когато не виждаме нищо и никой,
а само гледаме към слънцето с надеждата
да стои повече в небесния хоризонт,
за да обхване с лъчите си
всичките радиуси на обкръжението ни,
точно в този момент.
За да може розово-оранжево-златното
да покрие небето.
Така се улавя времето.
Периодично.
Признавам, че преди залез и аз го спирам.
Понякога,
за да залепя различни пощенски
марки
с адресат
върху запечатаните писма,
които събирам
в широкия джоб
на куфара ми.
С очакване за следващо пътуване.
Кой знае кога,
може пък някой,
насред спирките във времето,
да открие своето писмо.
За да усетиш сърцето на Италия,
за да видиш истинската ѝ красота и добрината на хората,
трябва да посетиш "Слънчевия остров" или още
Сицилия.
Това беше моята причина
и смисълът по-нататък,
и сълзите с продължение -
от щастие.
9 дни, точно преди три години,
9 дни, в които успях да се влюбя хиляди пъти -
в езика, в културата,
в малките неща, в усмивките на слънчевите хора,
във всички залези
Там..
зад хълма, от където видях първия залез,
в който исках да заровя косите си,
защото слънцето осветяваше пътищата дотолкова,
че не усетих как 3 години по-късно
именно заради Сицилия -
Италия стана моят живот.
Спомени в "културните разноцветност",
огрени от светлините над хиляди хълмове,
стоплени от вечерната светлина,
унесена в песните на музикантите под уличните лампи:
- гостоприемството на Южните хора
- посрещането от кмета на Petralia Sottana;
- ръкоплясканията на публиката към готвача Ивано - заради прекрасният обяд;
- задружното правене, печене и ядене на Пица и Паста по домашному (винаги в Италия);
- маслиновите горички и стръмните назъбени хълмове;
-
Има моменти, които не можеш и никога няма да можеш да забравиш, има моменти, в които си чувствал истинско щастие, неподправено.. има моменти, в които си преоткривал себе си в места и в хора; има моменти, в които затаяваш дъха си пред най-красивата гледка и просто оставаш без думи.
Заради тези мигове се влюбваш в същата тази страна, в нейния език... Има моменти, в които може да се плаче, от щастие.
Там където има слънчеви лъчи.
Намирам те винаги там,
когато имам най-малко надежда,
откривам твоите следи,
безизходно, когато си ням.
И на изхода - когато пак те срещна.
Намирам ги. Без да търся
в лъчите пролука,
за по-топли, за по-истински дни.
Тръпките.
В светът така студен и мръсен
в щастието те събуждат
само ако искаш, ако отвориш очи.
По стъпки сме.
Но трябва жажда за вода,
за да се намерим в океан от пустини,
за да имаме воля
да тръгнем
защото живеем във вечността,
в която все се настигаме,
дори да не можем.
Тя ни намира по пътя.
Пробягвам разстояния,
залезни отсечки от време,
отделни части от времевите гънки.
Карам по картата на всички
истински моменти.
Анализиращо
не търся
и не зная как
намирам
всеки път
надежда,
че отново ще вали
само с теб.
И по улиците ще мирише на дъжд,
ще мирише на спомени,
а хората ще бягат за да се скрият.
Е, този път аз няма да тичам,
за да имам време да те преоткрия.
Da qualche parte
nella tazza di porcellana,
da qualche parte nel caffè,
l'emozione è più viva
da quando ho lasciato tutto.
Ho laschato la parte di me che nei tempi sentiva qualcosa,
ho lasciato una casa per andare in un' altra,
più nuova,
piena di muri vuoti che aspettano nuovi quadri,
nuovi sentimenti,
nuova vita,
nuove parole...
le parole che aspettavo da molto tempo,
ma mai non ho avuto la possibilità di sentire
eccole, sono già dette.
E ora sta succedendo,
non posso credere che la felicità sia vicino ,
non posso credere che anch'io sia capace
di amare,
di sentire...
Da qualche parte
nella tazza di porcellana,
da qualche parte nel caffè
ho preso il treno
e il futuro è adesso.
Senza parole,
senza stupidità,
senza banalità,
resta solo il mio cuore
che trema,
adesso e qui.
Un cuore che batte
nelle mani di un poeta.
Resta solo la scrittura che sceglieremo.
Veniamo da un altro, piú bel mondo. Come l'arte siamo
senza limiti, senza freni sul nostro sviluppo.Stiamo cercando costantemente l'eternità neicicliche circondano la nostra esisenza. Viaggiamo
continuamente – per la nostra mente, per il mondo, per i momenti che ci
hanno reso felici, e cerchiamo di dimenticare quelli tristi.
E
arrampichiamo – storia dopo storia,correndo tra lescale
fatte dalle frasi che pronunciamo ogni giorno. Appena avendo raggiuntouna cima ci viene in mente che abbiamo dimenticato
qualcosa.
Ma
cosa?
E
poila
vitainiziaa
trascorrere tra i raggi del sole che abbiamo avuto, tra le scelte che abbiamo
fattonel passato.. e i nostri
occhicominciano asciolgliersi perché ci rendiamo conto che siamo
legatia persone con le quali abbiamo trovato la felicitá.
E
la questione é se tutti quei momenti sono casuali o no, al contrario -
tutto é giá pianificato.
Sí,
casualmenteci
incontriamo suiparallelidella
nostra direzione, casualmente scegliamo le
persone che vogliamo che participino alla nostra vita. Alcune volte succede per
caso che incrociamo la nostra direzione con quella di qualcun altro che
sicuramente é “la persona sbagliata”, ma dopo questo ostacolo restiamo in piedi,
perché tante altre cose stanno per succedere, perché la vita non aspetta.
La
casualità è una favola, fatta per chi
vuole credere a lei. E quella favola viene raccontata tante volte proprio da
quelli che pensano che tutto non sia sucesso per caso, ma al contrario élogicamentecostruito come unpuzzle
diveritàecalcoli che si incrociano continuamente.
E
ricordate che quei narratori sono dei piú grandi, perché un giorno possono
raccontare anche il vosto passato.
Gli uomini andavano. Andavano. venivano. camminavano. correvano. Le biciclette correvano. le auto correvano i camions correvano; tutta la strada correva, la città correva. tutti correvano. Correvano per non perdere tempo. correvano dietro al tempo. per ricuperare il tempo. per guadagnare il tempo. li bambino gioca, e ora non ha tempo... forse dopo... Lo scolaro ha i suoi compiti da fare e non ha tempo... forse, dopo... Il giovanotto fa dello sport. e non ha tempo... forse. dopo... l nonni hanno i nipotini. e non hanno tempo... forse. dopo... Sono malati, hanno le cure da fare non hanno tempo... Arrivederci, scusatemi, non ho tempo. Ripasserò. non posso aspettare, non ho tempo. Chiudo questa lettera, perché non ho tempo. Mi sarebbe caro aiutarvi. ma non ho tempo. Non posso accettare perché mi manca il tempo. Signore. ho tempo, ho tutto il tempo che mi dai. Gli anni della mia vita. le giornate dei miei anni. le ore dei miei giorni. sono tutte mie. A me di colmarle , tranquillamente. senza ansia. Non ti chiedo questa sera. Signore. il tempo di fare questo e quello e quest'altro Ti chiedo la grazia di fare con coscienza, nel tempo che Tu mi dai. ciò che Tu vuoi che io faccia.
Знаеш ли,
колко отдавна по пътеката събирам
стари и спрели часовници
и онези мидени черупки...
знаеш ли,
с теб, колко трудно намирам
онази скрита моя воля
и миг, в който да бъда разумна.
Знаеш ли, знаеш ли -
колко неказани думи,
приличат ми на облаците над Везувий
и на розовия залез
срещу него -
така стоят едни срещу други
и преди вечерта
пак се събуждат,
но разделя ги заливът
с тъжната песен
на Тиренско море.
Знаеш ли,
пак поглеждам ,че навън вали..
и колко много дъждове се изваляха
над реки, морета,
дори високо в планината.
Знаеш ли,
само виното там, все още стои,
с изцапаните ни обувки
до вратата,
за да си спомним
колко надежда сме имали,
дори когато усетим -
събудени,
че в нас вече
Нея я няма.
Слизам по стълбите, надолу към реката, която кръстосва цял Рим.
Тибър или на италиански Tevere
Първо ме посреща не очакваният звук на всички коли и бръмчащи машини намиращи се на моста "Виторио Емануеле" над мен,
а заглушеният звук на чайките в града и бързите крачки на туристите -
отекваща звукова среда, която се оглежда в нюансите на огромната река.
На брега се усеща спокойствие,
а същевременно е на метри от целия хаос,
от целия градски шум, така типичен за Рим.
Един колоездач пресича пътя ми.
Освежаващо завръщане в реалността -
звъни със звънеца на колелото си толкова силно, че няма как този звук,
смесен с влаченето на гумите по току що засъхналата сутрешна кал от реката
да не се раздразнят чайките,
които се препичат на отсрещния бряг.
Изведнъж си спомням за любимия филм и Езизабет Бенет -
тя, с измърсените кални обувки,
тя, която просто обича да ходи пеша през полето,
независимо колко е кално, за да слуша песните на птиците,
за да освежи мислите си с една сутрешна разходка сред дърветата.
Е и тук песните на птиците се чуват,
но тайната е да се събудиш рано сутрин.
Внезапно мисълта ми се прекъсва от ято излитащи гълъби, досега стояли на един дънер,
по средата на реката.
Сюрреализъм допълнен със статуите на белите ангели на отсрещния мост.
Някъде над брега,
заглушено,
се чува и отваряне на врата на автобус -
автобусът преди следващата спирка;
автобусът, който ще ме заведе на ново и по-добро място;
малкият сгушен автобус,
който обикаля по острите завои на Рим -
чрез който мога да прегърна красотата на панорамите,
изумителните гледки, за които все не достига време...
Точно този малък автобус, който някога
ме доведе до Италия,
само така, на шега.
Междуметията, скрити в думите ти,
броят крачките
на нашите обувки
и в стъклена слабост потъваме двама.
Пообрулени
от вечерния вятър,
скриваме на сухо,
онзи нашия,
заровен дълбоко -
светлият пламък.
Дланите ти,
сключени в моите
рисуват нежности,
заключени
някъде в гардероба
на другата стая.
Късно е за случайности.
Късно е дори за неказани думи.
Само лъчите ни галят
така - да намираме в нищото смисъл
и даже мелодия
в топлината
на звуците,
издишани
във вятъра
Възможно ли е една сутрин
за миг да промени посоката на следите?
Възможна ли е песента ми утре
щом точно днес съм събрала мечтите?
Възможно ли е една усмивка
да пречисти всяко зло,
възможно ли е да сме щастливи
само с искрица в очите,
само с лъжичка любов?
Възможно ли е да чакаме толкова дълго
пропътували през светове,
прескочили тези тежки вериги,
възможно ли е да прошепнем първи...
възможно ли е само за ден
да слеем устните, така отнесени,
за да помним,
че тогава сме били щастливи.
Понякога музиката на морето,
музиката на един град
неочаквано може до отключи
толкова много светове в теб,
че самият ти да не знаеш
къде е реалността и къде е сюрреализма.
Понякога вълните на морето
могат да се стелят като малки пластове
бавно и лениво,
бурно и затихващо
натрупвайки искрици надежда,
и в един момент
цялото това цунами да те затрупа
и дори да не знаеш защо.
Може би защото в сърцето си,
тайно,
и ти би искал да си някога щастлив,
дори и за един ден,
дори и за един единствен ден,
да направиш това,
което не си мислил,
че можеш.
Защото винаги трябва кураж,
малко и повече.
За да събереш подходящите думи,
за да усетиш погледа,
за да изчакаш подходящия момент,
за да не чакаш прекалено дълго,
за да не чакаш прекалено дълго...
Най-любимите ми относителни понятия.
Да, времето винаги е относително.
И да, може да е дълго,
но понякога изминатият дълъг път
от чакането
може да е предначертал всички малки случайности,
всички прекрасни моменти,
за да ги събере точно в една вълна,
за да ги събере точно в един ден,
защото
този ден може да бъде
един от най-щастливите дни
в лудостта,
наречена
живот.
Щастието е като мъничка пеперуда, която гали с крилата си толкова мило, че в този сладко унесен, и толкова реален момент може да не усетиш как и защо, но пеперудата отлита, а ти оставяш замаян от сладостта на една искрена усмивка.
Събрана енергия от кипящ живот и смесица от 30 различни вкуса сладки
Приказен хаос или кръжащи веспи по най-шарените улици
Карнавал на дървените кукли, танцуващи под омайващите звуци на града
Огромна и месеста пица "Маргарита" с босилек, междупластово с домати
Типичното намигване под мустак на келнера, след поднесената пареща пица
Уханието на естествената романтика, уханието на морето във въздуха
на най-синьото море
Това са синонимите на градът,
който винаги съм търсела,
който никога досега не съм открила,
който ми даде всичко онова, което Рим не можа,
който извика в мен чувства.
Защото никой не може да остане равнодушен пред красотата на един град,
който наистина има душа.
Този град може да пее,
може да разказва приказки,
може да усмихва,
може да рисува замъци в морето,
може да спре времето,
може да бъде сбъднат карнавал,
може да изтанцува толкова Тарантели,
може да надмине всяко очакване,
защото там всичко се случва неочаквано и внезапно.
За секунда можеш да бъдеш въвлечен в куп преживявания и случки,
че дори няма да имаш време да ги преброиш.
Точно в този миг на приказно главозамайване от неразказани легенди,
смесени с музиката на близкия малък акордеон,
точно в този момент можеш да се сблъскаш с река от чувства,
които само този град може да отключи.
И тогава идва усмивката,
усмивката, която само тази картичка
от нарисувани мечти може да ти донесе,
защото никога не можеш да предвидиш
кога
ще намериш себе си в един град.
