Погледът през мислите ти
е съблечена усмивка -
свенливо търси своите криле,
и ако мога да потъна в очите ти
ще поискам
за да бъдеш пътят
в моето небе.
Мога да те целувам,
колкото поискам
зад сенките от мисли
(понякога дори извънконтролно).
Мога и да рискувам -
да бъда не нежна,
а хищна,
за да влезеш в кожата
на моята порода.
И стигнеш ли по-близо -
с онази,
най-искрената нежност,
замислено с усмивката,
която пазиш за мен...
ще прошепна нервно,
че те искам
и тогава ще повярвам
в приказки
и в теб.
Местата могат да предават различни послания. Всяко пространство има своя памет, свой характер и свой дух. Зависимостта, по-значимо и не толкова, се обуславя от личния контекст - обикновена градска антропология с по няколко пласта. За да се изследват тези пластове е необходимо пътуване във времето или поне опит за такова.
Пъзелът може да се разплете през погледа на хората "преживели" по някакъв начин това пространство (да го наречем "нашето място"). Съзнанието съхранява избирателно най-важните спомени.
Понякога, без да искам, крачките ме отвеждат към "нашето място" и се озовавам там - улица, ъгъл, площад, може дори да е малка книжарница (обаче за фентъзи книги). Обичам да изследвам и наблюдавам емоциите на минувачите, на продавачите в арт магазините. "Оперирам емоциите" антропологически, с малко привкус от Италия.
И точно си мисля, че това "място" може да е спирка, на която този път (само за последно) да се задържа малко повече. Но многоточията във въздуха са като въздишки изпуснати на половин дъх - все недовършени, но продължаващи. И спирката остава само някъде в мислите ми - малко отклонение от сивата реалност. Изведнъж един бумеранг се връща в съзнанието ми и се сещам, че пак трябва да тръгна.
Пътят неочаквано делнично ме води сам, отново към мястото в големия град, на което се чувствам по-добре от обикновено: усмихнато-щастлива. Може би заради самото пространство и точната му толкова простичка подредба, чувствам някакъв чак странен уют. Там може да ме заведе вътрешното ми усещане, което е по-силно от мен. Мога да измина всяка стъпка, за да я усетя отново във времето - нарочно връщане назад в съзнанието или иначе казано щастливо Дежа вю. Характерният шум, хората тук, те ми донасят спомените на това място, връщат и моите спомени... И лъчите на слънчевия ден потъват междуспоменно и замечтано. Ето от къде идва тази глупава усмивка, на която всички се чудят.
Тогава разбирам, че настоящето лети под пръстите ми като вятър - глухарче издухано с всичките си хвърчащи власинки някъде по пътищата. Многоточията само могат да задържат, но не и да спрат пролетта в момента на настоящето.
Спомням си как като малка ми казваха, че само през този сезон глухарчетата са като несбъднати желания, които чакат вятъра да ги отвее. Но дори и да има вихрушка, ако сграбчиш здраво тези мечти, е твърде възможно да се сбъднат...
Дъхът ми е събрал въздишките на нощните щурци,
изпели в приказки отдавна своите песни.
Дъхът ти е мираж, изчезващ между моите следи,
изгубен от безсилие в постеля от надежди.
Ръцете ти в ръцете ми - стопени от лава звезди,
заспали самотно в морето, осъмват сред лунния пясък.
Очите ти в очите ми - преплетени отдавна стрели
пронизват там дълбоко, където се срещат пътища с тласък.
Не насън, докосвам всяка капка утринна роса
през лъчите, съблечени в полет.
Не насън, се сливат цветовете ни в дъга,
по платното на Онзи неземен художник.
Междулинейно и тихо
спрях този сън
в някакъв избледнял кадър.
Не се огледах,
не помислих,
измежду всички сънища
не знаех защо,
дори какво да очаквам.
Спрях се
и видях очите...
След тях да заспя
нямаше как,
да ги забравя не исках.
Нощта
с миражите си
надхитри ме
и знаех,
че ще бъдеш дълъг залез
в мойте мисли.
Но ти се върна
и за миг ме хвана под ръка,
чудех се пак
дали не заспивам...
И тръгнахме бързо,
да се скрием
зад клепачите на съня,
където нямат брегове мечтите.
Казахме си тихо:
"Прегърни ме!"
преди звездите да заспят,
за да знаем утре, че ще бъдем
по-дълго,
наяве
с един миг по-щастливи.
