Съвсем наистина,
съвсем наистина -
една мечта се сбъдна.
И колко истинско,
и колко истинско -
мечтите никога не лъжат.
Стисни очите си,
стисни очите си -
пожелай си тишината
на най-чистата усмивка.
Притихни в дните ми,
притихни в дните ми,
и ще ни стопли светлината
на приказката без почивка.
Възможно ли е един език да лекува ?
Отговорът е да.
Много бих казала за италианския език, но няма да е достатъчно и няма да стигнат думите. За мен той е начин на живот.
Възможно е песен, приказка или просто една фраза през деня... на този същия, толкова скъп за мен език, да донесат усмивка, просто защото са на италиански. Тук разбира се, биха ме разбрали хората, които наистина са отдали живота си на един език, например преводачите.
Италианският е песен, една безкрайна приказна мелодия, която звучи в ушите, на този, който си позволи да чуе и научи нейните ноти.
Италианският език е съкровище, както и всеки друг език изучен добре.
За мен този език наистина лекува - убедете се сами, пускайки си някоя, само една от популярните песни в нашата страна, изпяти на този език.
Неизразима емоция, събрана в един език - това е италианският език.
Музика всеки ден в една безкрайна песен.
Моят малък град е крепост,
с изкипелите в мен възходи и падежи,
по следите на ягоди и череши.
Град, който в мен е вечност.
Моят малък град е не носталгия,
а винаги топлина, нова надежда,
там, където спомените се подреждат,
в една сантиментална христоматия.
Моят град лика си не изменя,
и чуя ли песните му стари,
есенно, по нови тротоари,
пак с усмивка - там, ще се намеря.
Има едно място, на което винаги има хора, които да ти вдъхнат сили, където творчеството и вдъхновението кипят с пълна сила, където силата на словото е най-важна.
Е, това е Моят факултет - ФЖМК. Наричам го така, защото именно там получих всичко, заради което избрах този факултет.
Има хора, които съжаляват, че са учили журналистика. Аз не съм от тях. Това бяха едни прекрасни 4 години, в които любовта към творчеството и радиото ме изградиха като човек и личност.
Разбира се, нищо от това нямаше да бъде възможно, ако не бяха моите преподаватели, които насърчаваха постоянно креативността в нашия малък колектив в профил "Радио". Преподаватели, които са най-добрите като преподаватели и като хора.
Връщането в спомените там е сигурна усмивка, когато денят ми е сив. Благодарна съм за всяка лекция, всяко учебно студио и всяко сядане зад микрофона, за да запиша поредния репортаж, приказка или фичър.
Радиото наистина е емоция. Емоция, която докосва сърцето. А ФЖМК... той просто ще си остане мой дом.
Снимка: https://www.pinterest.com/pin/222013456600612176/
Искам да е тихо,
нека помълчим
и звука на нашите светли пътеки
да стигнат
крилете за миг -
крилете на гълъба, толкова бели...
Да, не насън аз там видях го,
в нашия двор и в нашия дом,
и застанахме пред него плахо,
и в нас той си намери подслон.
Искам да е тихо,
и будна пак да изляза
по пътя на светулките до нас,
но този път виж -
ти държиш ми ръката
и гълъбът лети в нашия свят.
Снимка: Раиса Тенева
Веднъж, преди много години, по прашните улици на София едно непознато дете - момиченце с майка си, ме зърна. За няколко минути посоките на детския поглед и моя се засякоха. Топлите й очи сякаш искаха да ми кажат нещо. Не веднъж съм казвала, очите могат да говорят най-добре.
Това мъничко дете, едва бяхме направили три крачки след нашата среща, това същото синеоко малко момиченце поиска да ме прегърне: "Мамо, искам тази кака да ме гушне!".
След този призив, чух няколко пъти майка й да казва, че не може, че "тази кака бърза" и всякакви скоростни извинения. Накрая обаче, принудена да склони, майката ми извика от улицата, ако е възможно, да прегърна нейното дете.
Разбира се, аз на драго сърце прегърнах малкото момиченце. Усетих една силна, нуждаеща, искрена прегръдка. След това вече детето, доволно и щастливо, тръгна с майка си по обратния път към дома.
Замислих се, колко малко може да зарадва едно дете, колко малко трябва за усмивката на това мъничко творение.
Тази случка се запамети в съзнанието ми за дълги години. Колкото и "склерозата" да работи при мен, някои случки се записват в съзнанието завинаги. Това е една от тях.
Всеки може на дълго и широко да анализира случилото се. Наглед и на слух е много просто. Но колко всъщност истини се крият в тази толкова проста случка? Колко много може да се прочете в чистотата на детските очи?
Аз няма да се занимавам с този анализ по простата причина, че ще оставя всеки един (който чете това) да помисли за тази нужда на едно мъничко дете, нека всички помислим и анализираме в съзнанието си защо.
Защо една единствена, истинска прегръдка може да прави чудеса?
P.s. Прегръщайте всички деца по-често.
Снимка: https://in.pinterest.com/pin/790170697102856540/
