В спомените на радиото

Има едно място, на което винаги има хора, които да ти вдъхнат сили, където творчеството и вдъхновението кипят с пълна сила, където силата на словото е най-важна.

Е, това е Моят факултет - ФЖМК. Наричам го така, защото именно там получих всичко, заради което избрах този факултет. 

Има хора, които съжаляват, че са учили журналистика. Аз не съм от тях. Това бяха едни прекрасни 4 години, в които любовта към творчеството и радиото ме изградиха като човек и личност. 

Разбира се, нищо от това нямаше да бъде възможно, ако не бяха моите преподаватели, които насърчаваха постоянно креативността в нашия малък колектив в профил "Радио".  Преподаватели, които са най-добрите като преподаватели и като хора.

Връщането в спомените там е сигурна усмивка, когато денят ми е сив. Благодарна съм за всяка лекция, всяко учебно студио и всяко сядане зад микрофона, за да запиша поредния репортаж, приказка или фичър. 

Радиото наистина е емоция. Емоция, която докосва сърцето. А ФЖМК... той просто ще си остане мой дом.

Снимка: https://www.pinterest.com/pin/222013456600612176/

Гълъбът

 

Искам да е тихо,

нека помълчим

и звука на нашите светли пътеки

да стигнат 

крилете за миг -

крилете на гълъба, толкова бели...

Да, не насън аз там видях го,

в нашия двор и в нашия дом,

и застанахме пред него плахо,

и в нас той си намери подслон.

Искам да е тихо, 

и будна пак да изляза 

по пътя на светулките до нас, 

но този път виж -

ти държиш ми ръката 

и гълъбът лети в нашия свят.

Снимка: Раиса Тенева 

Една прегръдка прави чудеса

 

Веднъж, преди много години, по прашните улици на София едно непознато дете - момиченце с майка си, ме зърна. За няколко минути посоките на детския поглед и моя се засякоха. Топлите й очи сякаш искаха да ми кажат нещо. Не веднъж съм казвала, очите могат да говорят най-добре. 

Това мъничко дете, едва бяхме направили три крачки след нашата среща, това същото синеоко малко момиченце поиска да ме прегърне: "Мамо, искам тази кака да ме гушне!". 

След този призив, чух няколко пъти майка й да казва, че не може, че "тази кака бърза" и всякакви скоростни извинения. Накрая обаче, принудена да склони, майката ми извика от улицата, ако е възможно, да прегърна нейното дете.

Разбира се, аз на драго сърце прегърнах малкото момиченце. Усетих една силна, нуждаеща, искрена прегръдка. След това вече детето, доволно и щастливо, тръгна с майка си по обратния път към дома.

Замислих се, колко малко може да зарадва едно дете, колко малко трябва за усмивката на това мъничко творение. 

Тази случка се запамети в съзнанието ми за дълги години. Колкото и "склерозата" да работи при мен, някои случки се записват в съзнанието завинаги. Това е една от тях.

Всеки може на дълго и широко да анализира случилото се. Наглед и на слух е много просто. Но колко всъщност истини се крият в тази толкова проста случка? Колко много може да се прочете в чистотата на детските очи? 

Аз няма да се занимавам с този анализ по простата причина, че ще оставя всеки един (който чете това) да помисли за тази нужда на едно мъничко дете, нека всички помислим и анализираме в съзнанието си защо. 

Защо една единствена, истинска прегръдка може да прави чудеса?

P.s. Прегръщайте всички деца по-често. 

Снимка: https://in.pinterest.com/pin/790170697102856540/

Нарисувай

Нарисувай ми очите ти,

за да имам звезди

в моето утре.

Нарисувай ми устните ти,

за да оставиш следи 

в босото утро.

Нарисувай с дланите си 

всяка твоя бръчка,

за да не забравям,

че сме остарели, радвайки се

на хляба насъщен,

завинаги двама.

Нарисувай теб, със твоите детайли 

с обрулена брада и намръщено чело,

нарисувай искрите, влюбени в безкрая 

на нашата усмихнато-детинска вечност.

Снимка: https://www.pinterest.com/pin/351703052154619924/

Tова ми стига

Броях звездите будна, 

когато ти дойде,

но не в съня.

Чух в утринната свежест чудно

в босоногото поле -

туптят

следи.

И уличките стръмни, 

станаха внезапно полегати.

И както ходех си, 

започнах да летя.

И кошмарите бездънни 

свиха се спряло в забрава.

Сънувах истина,

но сега без да спя.

Утрото след най-страшните кошмари 

се събира в една прегръдка, 

чакана цял живот.

Защото е достатъчна тази награда -

да имаш не някаква тръпка, 

а просто истинска любов.

Снимка: https://www.marriage.com/advice/relationship/ways-of-holding-hands/

Една усмивка

Една усмивка може да лекува 

и с чистотата си да осветява, 

в една усмивка мога да сънувам 

наяве най-прекрасната ми стряха.

Една усмивка е светулка, 

която в полета си ме зове 

и срещам утехата будна -

в нашето, не в моето небе.

Една усмивка е взаимност -

без подправки ражда топлина,

така тандемната ни сила 

чрез усмивки измерва света.

Снимка: Стефка Добрева

Гърбавото жито

 

Застила плешките си този светъл ден 

и сама съм, като гнида във полето, 

свистят пак клаксони от стария рефрен, 

на някогашно битие, което 

отдавна гърбаво остана, 

някак поолющено, уви,

но в него една прогледнала рана,

ме научи да нося нови очи.

И изправена тихо, бях на полето,

да гледам житото как пак расте,

напомни ми, че в мен пак детето

научи се от рани  - живот да даде.

Снимка: https://www.pikist.com/free-photo-vezvo

Зайчета

 

Зайчетата малки, 

скачат със близалки,

идват и те гризкат,

и те близкат,

без да искат. 

Ама пък са обичливи,

все намират нови сили

да отидат пак да гушкат -

взаимно своето търбухче.

Снимка: https://www.saatchiart.com/art/Drawing-Two-Rabbits-kissing/1055816/4928292/view