Разхождам се по спиралата на падащо перо от пух,
някъде по малките улички на Рим.
Навсякъде оставям след себе си разпилени въздишки
една заради църквите, друга - за дворците, пиаците или просто заради красивите италиански мъже. Улици пълни с цветя, улици, които освобождават цялата енергия от напрегнатия ден, улици, които са с широчина един метър. Това е Италия.
Да се загубиш в Рим е най-прекрасното нещо, което може да ти се случи през деня,
защото така откриваш неочаквани места и грандиозни сгради и пейзажи. Тук вековете история могат да разказват и с такава неповторима лекота се сливат с кипящия живот на местните. По улиците всеки ден можеш да опиташ непознат ти досега вид пица или да си купиш джелато с вкус "ал бачо", което някой красив продавач-италианец ще ти предложи. Вкусът на сладоледа сам те отвежда по уличките към Пантеона.
Защото тук по-красивите улички винаги водят натам.
На връщане красотата на "Пиаца Навона" може да те омае дотолкова, че да забравиш накъде си тръгнал.
Изгубвайки се за цял ден, без карта, без определена посока - така преоткривам красивото, така търся по коя пътека да поема, така може би търся и частиците от себе си.
Тогава идва Залезът - неочаквано и през рамо, с летящите гларуси над Тибър и Ватикана. Неповторима красота... като открадната целувка по ръката, като парфюм с дъх на ванилия, като усмивка с две големи трапчинки,като капките роса, събрани в сутрешната роза.
Като въздишката, в която можеш да събереш мечтите си.
Пейзажът, който винаги ти спира дъха - такъв е Рим по залез.
Златна, оранжево-розова хармония от цветове и музика.
И нищо не може да замени тази гледка, защото там вътре, в спрялото от възхищение сърце, в затаения дъх, там дълбоко се крие кутийката с щастие. И тази кутийка се отваря само когато видиш "La Grande Belezza"...
