Скрита в раницата на гърба ми, нося ти тихо звезда. Ще те стигна, след граници. И по пътя ще събирам малки чудеса. Ще те събудят пеперуди, внезапно, когато с очи се усмихваш. И така изгубен, безумно летящо, с жаждата си ще ме стигнеш.
Времето се скри в прашинката на слънчева усмивка,
в стопената капка сутрешна роса.
Слънцето идва внезапно като ураган, кацащ тихо на рамото и превземащ всяка сила. Топлината на тази усмивка измита всяко зло, изчиства всяка усойна трева, измива мръсното. И постепенно лъчите достигат надеждата за дъга.
Реалността е друга, спряла от проблеми, спряла от всяка фалшивост... огледалото на тази реалност е в цветовете на дъга. А тази същата дъга, изплува от дълбочината на мъничко чекмедже, което всеки от нас пази в себе си. За светлите дни.
... защото чистотата на истинската емоция може да лекува всичко, защото дъгата е пътят на цветовете в една усмивка.
Веднъж когато времето се спря
в кутийката с истини бе тъмно и страшно.
Сама на пътя се огледа мисълта,
усмихна се и сграбчи прилив,
с надежда за радост.
Тогава сънят се изгуби
далече в нощта,
любимо в приказка,
красиво в изгрев.
Без зора.
Уморена от пътя си
в слабост,
мисълта
не искаше книга,
а само надежда...
да се събуди
в мечта.
Лъчите на изгрева минават през прозрачното в мен. Нахално разхвърлят от блясъка си нявсякъде - по лицето, в косата, дори в мислите.
Усмихвам се глупаво. Дори не знам защо се усмихвам. Може би е малката прашинка, заседнала в очите ми от дълго време, може би е от спомена за дъгата след един летен дъжд, може би е от малката пеперудена рокля, криеща се в гардероб от мечти.
Тези малки лъчи минават през всички сетива. Усещам ги по-истински от всякога. Струва ми се, че искам да ги сграбча и да ги напълня в един куфар, за да раздавам по малко, лъч надежда на всеки.
Лъчите са следи в изгрева, следят ме сънено и навсякъде. Показват ми пътя, пък било то и грешен. Мога да ги открия в различни предмети, без да искам, мога да ги премислям отново и отново. Но сладостта им е като отрова, която се впива в мислите, в очите, в усмивката. Точно тази отрова те кара да се чувстваш жив.
Времето е относително понятие, дългото време е още по-относително. Но пеперудите не питат. Просто идват и те обсебват, като следващия срещускоростен влак, на който трябва да се качиш, защото залеза е между вчера и утре.
