Лъчите на изгрева минават през прозрачното в мен. Нахално разхвърлят от блясъка си нявсякъде - по лицето, в косата, дори в мислите.
Усмихвам се глупаво. Дори не знам защо се усмихвам. Може би е малката прашинка, заседнала в очите ми от дълго време, може би е от спомена за дъгата след един летен дъжд, може би е от малката пеперудена рокля, криеща се в гардероб от мечти.
Тези малки лъчи минават през всички сетива. Усещам ги по-истински от всякога. Струва ми се, че искам да ги сграбча и да ги напълня в един куфар, за да раздавам по малко, лъч надежда на всеки.
Лъчите са следи в изгрева, следят ме сънено и навсякъде. Показват ми пътя, пък било то и грешен. Мога да ги открия в различни предмети, без да искам, мога да ги премислям отново и отново. Но сладостта им е като отрова, която се впива в мислите, в очите, в усмивката. Точно тази отрова те кара да се чувстваш жив.
Времето е относително понятие, дългото време е още по-относително. Но пеперудите не питат. Просто идват и те обсебват, като следващия срещускоростен влак, на който трябва да се качиш, защото залеза е между вчера и утре.
Снимка: http://mikemesserli.blogspot.com/2011/12/sunrise.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар