Седнах на пейката за да подредя мислите си. Като всеки път.
Все някой се оплаква, че съм била с ужасно разпилени мисли, все влюбена.
Абе, енигма!
Може би това, че все вятърът ме носи, по неговите пътища и посоки, напомняйки за присъствието си.. това непостоянство, е моделирало в мен една вглъбеност в невидимите, в малките неща.
В този момент иглата на грамофона пропуква моето съзнание и пак ме отвява със силата на ураган в пространството.. "На някаква уличка с няколко думички", където някога бях видяла любовта.
Сещам се все за пролет, защото в сърцето ми летят пухчета, такива майски. Тези пухчета карат да кихат всички хора. А когато човек киха, сърцето му спира да бие за някакви милисекунди, разширявало се казват.
Ама че пърхаща пролет!
Е, аз вдишвам този въздух с надежда.. знам ли кога сърцето ми пак ще спре. И пак вятърът ми донася пролетни мисли, натрупали паднали пухчета. И кихам един, два, три пъти - получава се сърцебиене, но пък съм радостна. Като ще спира сърцето ми, нека поне е пролет.
Такава съм. Май обичам се измъчвам. Този, същият вятър е моят постоянен спътник по забравените улички и пътища, в които мога да потопя всичките си сладки мисли.
Но както знаем от филма "Шоколад": "Вятърът ни води винаги към същата стена.". И този вятър е северен.
“Il vento di marzo è un vento malato, diceva sempre mia madre. Eppure è piacevole, odora di linfa e ozono e del sale di mari lontani. Un buon mese, marzo, con febbraio che vola via dalla porta sul retro e la primavera che aspetta a quella principale. Un buon mese per un cambiamento.”
Знам.
Знам само,
че съм измислила
някаква странна утеха -
да намирам в нищото
някаква сила.
И все някакъв пламък
след нашите срещи
някак си,
въздуха ми да спира.
Но само от приказки
има ли смисъл,
от някакви там
стари герои..
замислени,
всеки настъпил
парченца от истина,
някак си,
с очи да се се бори.
Случва се.
Понякога сама не знам
дали със себе си
съм истинска.
Но ти,
ти знаеш.
Аз съм по-силна
от двама.
И каза ми някой,
че когато веднъж тръгнат,
връщане
за силните няма.
.jpg)
