Gli uomini andavano. Andavano. venivano. camminavano. correvano. Le biciclette correvano. le auto correvano i camions correvano; tutta la strada correva, la città correva. tutti correvano. Correvano per non perdere tempo. correvano dietro al tempo. per ricuperare il tempo. per guadagnare il tempo. li bambino gioca, e ora non ha tempo... forse dopo... Lo scolaro ha i suoi compiti da fare e non ha tempo... forse, dopo... Il giovanotto fa dello sport. e non ha tempo... forse. dopo... l nonni hanno i nipotini. e non hanno tempo... forse. dopo... Sono malati, hanno le cure da fare non hanno tempo... Arrivederci, scusatemi, non ho tempo. Ripasserò. non posso aspettare, non ho tempo. Chiudo questa lettera, perché non ho tempo. Mi sarebbe caro aiutarvi. ma non ho tempo. Non posso accettare perché mi manca il tempo. Signore. ho tempo, ho tutto il tempo che mi dai. Gli anni della mia vita. le giornate dei miei anni. le ore dei miei giorni. sono tutte mie. A me di colmarle , tranquillamente. senza ansia. Non ti chiedo questa sera. Signore. il tempo di fare questo e quello e quest'altro Ti chiedo la grazia di fare con coscienza, nel tempo che Tu mi dai. ciò che Tu vuoi che io faccia.
Знаеш ли,
колко отдавна по пътеката събирам
стари и спрели часовници
и онези мидени черупки...
знаеш ли,
с теб, колко трудно намирам
онази скрита моя воля
и миг, в който да бъда разумна.
Знаеш ли, знаеш ли -
колко неказани думи,
приличат ми на облаците над Везувий
и на розовия залез
срещу него -
така стоят едни срещу други
и преди вечерта
пак се събуждат,
но разделя ги заливът
с тъжната песен
на Тиренско море.
Знаеш ли,
пак поглеждам ,че навън вали..
и колко много дъждове се изваляха
над реки, морета,
дори високо в планината.
Знаеш ли,
само виното там, все още стои,
с изцапаните ни обувки
до вратата,
за да си спомним
колко надежда сме имали,
дори когато усетим -
събудени,
че в нас вече
Нея я няма.
Слизам по стълбите, надолу към реката, която кръстосва цял Рим.
Тибър или на италиански Tevere
Първо ме посреща не очакваният звук на всички коли и бръмчащи машини намиращи се на моста "Виторио Емануеле" над мен,
а заглушеният звук на чайките в града и бързите крачки на туристите -
отекваща звукова среда, която се оглежда в нюансите на огромната река.
На брега се усеща спокойствие,
а същевременно е на метри от целия хаос,
от целия градски шум, така типичен за Рим.
Един колоездач пресича пътя ми.
Освежаващо завръщане в реалността -
звъни със звънеца на колелото си толкова силно, че няма как този звук,
смесен с влаченето на гумите по току що засъхналата сутрешна кал от реката
да не се раздразнят чайките,
които се препичат на отсрещния бряг.
Изведнъж си спомням за любимия филм и Езизабет Бенет -
тя, с измърсените кални обувки,
тя, която просто обича да ходи пеша през полето,
независимо колко е кално, за да слуша песните на птиците,
за да освежи мислите си с една сутрешна разходка сред дърветата.
Е и тук песните на птиците се чуват,
но тайната е да се събудиш рано сутрин.
Внезапно мисълта ми се прекъсва от ято излитащи гълъби, досега стояли на един дънер,
по средата на реката.
Сюрреализъм допълнен със статуите на белите ангели на отсрещния мост.
Някъде над брега,
заглушено,
се чува и отваряне на врата на автобус -
автобусът преди следващата спирка;
автобусът, който ще ме заведе на ново и по-добро място;
малкият сгушен автобус,
който обикаля по острите завои на Рим -
чрез който мога да прегърна красотата на панорамите,
изумителните гледки, за които все не достига време...
Точно този малък автобус, който някога
ме доведе до Италия,
само така, на шега.
Междуметията, скрити в думите ти,
броят крачките
на нашите обувки
и в стъклена слабост потъваме двама.
Пообрулени
от вечерния вятър,
скриваме на сухо,
онзи нашия,
заровен дълбоко -
светлият пламък.
Дланите ти,
сключени в моите
рисуват нежности,
заключени
някъде в гардероба
на другата стая.
Късно е за случайности.
Късно е дори за неказани думи.
Само лъчите ни галят
така - да намираме в нищото смисъл
и даже мелодия
в топлината
на звуците,
издишани
във вятъра
