Un tramonto a Roma

Малко преди залез..

капките дъжд
играят със слънцето,
тичат между облаците
по крайбрежието на днешното
някак по-синьо небе..

думата  е "azzurro",
а облаците - пухкави.

Цветовете са нарисували
красива картичка,
замръзнала есенна палитра.
Светлосенките на капките
се отразяват в лъчите на слънцето,
а от там лъчите прескачат
през всички цветове на залеза -
истинска дъга.

Така подредената черга
е постелила толкова светло небето -
от светлосиньо
през оранжево-розово,
прасковено
до тъмносиньо..

И изведнъж идва пак онзи
златен залез.

Залезът,
който трае толкова дълго,
който чакам всеки ден
да ме събуди,
да ми покаже пак някой нов цвят,
някоя по-нова усмивка,
някоя несрещната мечта..



Залезът в Рим е една перфектна съвкупност от цветове, цветовете на дъгата.
Тези същите цветове са поставени в контекста на бездушния, но безумно красив мегаполис.
И когато усетиш с цялото си същество енергията на цветовете,
няма как да останеш бездушен, а точно обратното.
Няма как да не усетиш близостта на Африка, на оранжево-жълтото, на топлината вътре в теб... ей така, напук на студения свят.

А залезът е дълъг, толкова дълъг, че понякога ми се струва,
че заспивам и отново се събуждам
с него.

Снимки: http://vistadalponte.com/2013/02/28/lultimo-tramonto-con-benedetto-xvi/, http://www.tripadvisor.it/LocationPhotoDirectLink-g187791-d590539-i91437488-Villa_Doria_Pamphilj-Rome_Lazio.html#90518007, http://www.panoramio.com/photo/24375325

Съседната стая

Чуваш ли музиката?
Заслушай се..

Да, тази от съседната стая,
да, тази, която чувам всеки път, когато те видя,
когато усетя погледа ти,
когато лъчите на усмивката ти ме погалят,
дори, когато химикалката ти падне на земята
и екотът се чуе чак до съседната стая.

Чуваш ли музиката?
Заслушай се.
Тя може да е ключът
към това, което търсиш в себе си.

Ако усетиш тази мелодия,
дори и в хаоса,
дори и в цялата бъркотия
от приказки смесени с реалност,
от хора с некоординирани действия,

от НеТърсещи доброто минувачи..


тогава ще усетиш разликата -
промяната в средата,
и някъде в ляво.
Само тогава ще видиш вратите,
които не си видял досега,
тогава ще можеш да оцениш
епизодите, които са преминали
така празно през пръстите ти.


Хей, чуваш ли музиката?
Тя е много близо.

Ако я чуваш, пусни я,
просто отвори прозореца,
погледни през него
и ще видиш другата част
от себе си.

Снимка: https://www.etsy.com/it/listing/76132851/fotografia-di-ritratto-seppia-fantasia?ref=market

"Occhi. Quei maledetti occhi mi fottevano sempre. Ci facevo l’amore solo a guardarli."

(C. Bukowski)

Марко - характерно италианско име

Без време

Когато тръгнеш пак по пътя си
уморен,
погълнат от мисли след тежкия ден,
не мисли как да зашиеш кръпките -
скъсай ги,
защото аз ще съм с теб,
ще бъда с теб.

Когато гониш звездите по пътя безмълвен
с надежда...
тръгни след вятъра и неговите мисли
и дори  наоколо да е студено,
когато ме потърсиш,
аз ще съм наблизо
ще съм близо.

Когато ти е мило, а се чувстваш безчовечен ,
не бързай,
намери в теб искрата, която да свети,
защото колкото и светът да е изкуствен,
ще те настигна,
защото истински сме с тебе,


защото истински сме с тебе
няма да те пусна,

защото те искам,
без време.

Marc Chagall – "Traum der Liebenden"

Снимка: http://mattressessale.eu/tag/frau-blumen-und-vogel-by-marc-chagall

Трес-Кавично

Ще се срещнем
когато най-малко очакваш,
там късно,  по залез,
заспали на старата уличка.

Ще сме смешни -
смутено отчаяни,
и едва ли ще знаем
защо и как това се случва.


Ще ни запали сладко
прашецът безсъние
за да ловим звезди.

Ще бъдем за кратко
откровено сърдечни -
докосващи се две души.


Ще ти дам и онази, малката трескá,
 която дразни
глупаво,
и все стои на пода!

Знам, че ще я вземеш.
Но дали ще я запазиш,
или просто както други -
ще я сложиш в джоба?

Снимка: http://favim.com/image/167072/

Въздишката, в която можеш да събереш мечтите си

Разхождам се по спиралата на падащо перо от пух,
някъде по малките улички на Рим.

Навсякъде оставям след себе си разпилени въздишки
една заради църквите, друга - за дворците, пиаците или просто заради красивите италиански мъже. Улици пълни с цветя, улици, които освобождават цялата енергия от напрегнатия ден, улици, които са с широчина един метър. Това е Италия.

Да се загубиш в Рим е най-прекрасното нещо, което може да ти се случи през деня,
защото така откриваш неочаквани места и грандиозни сгради и пейзажи. Тук  вековете история могат да разказват и с такава неповторима лекота се сливат с кипящия живот на местните. По улиците всеки ден можеш да опиташ непознат ти досега вид пица или да си купиш джелато с вкус "ал бачо", което някой красив продавач-италианец ще ти предложи. Вкусът на сладоледа сам те отвежда по уличките към Пантеона.
Защото тук по-красивите улички винаги водят натам.
На връщане красотата на "Пиаца Навона" може да те омае дотолкова, че да забравиш накъде си тръгнал.

Изгубвайки се за цял ден, без карта, без определена посока - така преоткривам красивото, така търся по коя пътека да поема, така може би търся и частиците от себе си.

Тогава идва Залезът - неочаквано и през рамо, с летящите гларуси над Тибър и Ватикана. Неповторима красота... като  открадната целувка по ръката, като парфюм с дъх на ванилия, като усмивка с две големи трапчинки,като капките роса, събрани в сутрешната роза.

Като въздишката, в която можеш да събереш мечтите си.

Пейзажът, който винаги ти спира дъха - такъв е Рим по залез.
Златна, оранжево-розова хармония от цветове и музика.
И нищо не може да замени тази гледка, защото там вътре, в спрялото от възхищение сърце, в затаения дъх, там дълбоко се крие кутийката с щастие. И тази кутийка се отваря само когато видиш "La Grande Belezza"...

Това е Рим.

Тук-там

В шепата си имам ръце.
Твоите.
Тези, които познавам.
Тези, от които бягам
              и които ме спират.

В очите си имам очи.
Пак твоите.
Тези, които ме галят,
тези - колко близки
                  и далечни в приказки.

В думите си имам криле.
И те са на двама.
За да ми кажеш условно,
за да въздъхна дъждовно -
  "Ще бъда Там,
           когато тук ме няма"

Крадец на надежди

Ти идваш винаги с дъжда -

неочакван и неканен,

любимият ми гост.

А мислех, че за мен сънят

е край,  без изначален отляво

забравен въпрос.

Ти стъпваш бавно, галиш думите,

вървиш под междуредията

от болка слепи.

Ти отнемаш пулса на разумните

мечти, заплетени

в сърдечните ми вени.

Ти разкъсваш всичките ми бели ризи

без жал, без свян,

без капчица утеха...

и след това тръгваш безсилен -

като моят поканен

крадец на надежди.

Снимка: https://plus.google.com/113052280201689515697/posts/Ccv1G9UbZ6S

Когато тя си тръгне

Когато тя си тръгне,

винаги тогава ще я видиш

и винаги  тогава ще простиш.

Когато тя си тръгне

крайбрежията сини

ще донесат залетите мечти –

(забравили по пътя да живеят)

следи от сън

в салфетката на старите клишета.

И ще съживи онази нежност,

пролетният дъжд..

ще рисува въздишки в портрети.

Когато тя си тръгне,

тогава ти ще се събудиш,

ще потърсиш забравено топлия вятър.

Когато тя си тръгне

може би ще бъдеш влюбен,

но късно вечер друг ще чака на вратата. 

Снимка: http://vi.sualize.us/rainy_day_ii_by_musicandpography_on_deviantart_legs_rain_water_beine_picture_6PAW.html

За малко

Колко малко трябва на очите,
за да стигнат друга вселена -
само един залез.
За колко малко мога да те имам
и колко малко
мога да разкажа.

На колко малко мога да се радвам -
избелялата ти риза
или онази,  малката трапчинка.
Колко пъти се опитвам да избягам
и все ме среща твоята усмивка.

Колко малко можеш да ми обещаеш -
да се видим между щрихите
на сънищата в нашата реалност.
Повярвай само там -
за малко, всичко мога да ти кажа.

Колко сме малки
и колко летящи -
прашинки между две въздишки...
И колко за кратко
можем да Сме
в топлия вятър - за малко безсилни.

Снимка: http://funny-pictures.picphotos.net/nippon-photography-umbrella-woman-inspiring-picture-on-favim-com/data3.whicdn.com*images*10286272*large.jpg/

Понякога се нуждаем от романтика

Понякога човек има нужда да изгледа романтичния край на филма.. защото в реалността едва ли нещата някога ще станат такива. 

Понякога просто се нуждаем от една романтична сцена, за да се почувстваме по-добре,  да видим, че там някъде и някога, този някой е бил щастлив, дори и по сценарий, дори и с онази изтрита усмивка, дори и играейки.. 
за да усетим усмивката от наличието на онези глупави лунички или лъчи на детското влюбване - като по филмите. Защото накрая "Т Е" изливат всичко, всичките си сантиментални, наивни, сериозни, глупави, дори противопоказателни  чувства. 
 И да си признаем - в днешни дни това е рядко срещано. 

Понякога просто се нуждаем от романтичен филм, дори и с "отворен" край - за да го преживеем, защото в реалността няма такива случвания, или ако има те са само мигове, които бързо отминават.. но остават дълги следи след себе си, като слънчеви пътеки, по които искаш да тръгнеш, но все не ги достигаш. 

Понякога се нуждаем от романтика, не защото е глупава, или изтрита, или демоде, а просто защото е Човешка. 

... защото понякога на човек му се иска да почувства нещо, макар и на филм,  да пролее една сълза (ако няма къде другаде да я пролее), да усети, че някъде - далече или близо, живее някаква романтика (била тя и ретро). 

Защото не е възможно да живеем само "като консуматори", защото имаме душа и имаме сърце,  защото светът е изграден от чувства, и те трябва да се показват не след години, не след седмица, 
не утре -  а  днес.

Снимка: http://favim.com/image/213252/

More like vintage couples..
http://www.deviantart.com/morelikethis/artists/137697736?view_mode=2#skins

Залезът

Слушай думите на залеза, те идват нежно -
като лебедът, разперил своите крила.
В пътека над морето галят лятото -
притихнали лъчи от светлина.

Забравяш всичко, всичките си грешки,
всяка несгода и премълчана тъга
и близко в хоризонта, залезът те среща
за да покаже стълбите към вечността.

"Намерих спомените си във времето,
преди да стане сребърна нощта.
По залез цялата Вселена
е миг, потънал в любовта."                               
                                Венцислав Янакиев

Когато се изгубиш в залеза..

“ Никой не може да притежава залеза, който наблюдава, никой не може да притежава дъждовния следобед, когато дъжда бие в прозорците. Или мига , в който си се чувствал прекрасно, защото ти е било достатъчно да помълчиш с някого…или вълшебния миг, в който вълните се разбиват в скалата. Никой не може да притежава най-красивите неща на земята. Но може да ги познава и обича!… „


„Брида“ – Паулу Коелю

Да събудим лятото

Да осъмнем заедно
под сянката на дългата пътека,
под звездите на забравената нощ,
да потънем в лятото,
преплували през всичките морета,
там  - където ще чака онази любов.

Да осъмнем заедно,
уловили запетайките в изгрев,
с усмивки под безсънната луна.
Да събудим лятото -
скъсали, вече старите джинси,
защото мечтите не искат..
не могат да спят.

Снимка: http://blogthesweetspot.wordpress.com/

Пак сънувах..

Пак те сънувах,
и пак беше толкова близо,
в онзи наш прозрачно огледален кръг,
в който да не се загубиш
е така безсилно,
когато само там не спи градът.

Пак сънувах..
колко похабени мисли,
колко искам тези сънища да спрат,
защото знам, че ще изгубя
времето, отново сърцевидно -
ще тръгна в надежди, без обратен път.

А лятото, за първи път така студено,
напомня ми, че заминавам пак,
и пламъкът, измръзнал някъде в мене
знам, ще го търся не тук,
а някъде далече - там.

Снимка: https://rachelmhamm.wordpress.com/2014/04/16/potential/

"...born across from you
proud sleepless child, followed her
it's getting harder to find it in me,
bite my lip and fall asleep..."

В огледалото

Не, недей да спиш изобщо,
стой на изхода, защото аз съм там
и мисли, мисли, че е възможно
да кажеш искрено, че днес си ням.

От приказки, от думи все протрити,
от сънища все чакащи за своята врата,
къде остана блясъкът в очите,
кога забравихме онази доброта?

И тръгваме, и спираме отново,
все вгледани във чужда суета,
а погледнем ли към себе си неволно,
ще намерим в огледалото сива тъга.

Снимки: http://emblah13.wordpress.com/2013/05/11/mirror-mirror-vintage-photos/

Зигзаг

Прескачам през шест нежности
за да те намеря в седмата
и преоткривам себе си -
накратко
в мънички потребности
преди отново да изчезнеш.

Спрягам дните ми в глаголи
от минало в сегашно време,
и обратно...
И в кръга откривам
нови роли,
и всяка е все по-безстрашна.

Но ей така, временно само,
прибягвам
към пътища
с все толкова познати
песни,
към кръпките,
зашили стария ми навик...

където няма нищо неизвестно.

Така се връщам,
без да мисля.
Обичам дълго-спрелите моменти.
А кръговратът ме поглъща
толкова безжизнен,
че в бързината забравям да търся
онази,
крехката сладка надежда.

"Дъга" - снимка: Стефка Добрева

В нейната обувка

Сложих нейната обувка.
Побягнах бързо, без да мисля,
защото не исках никоя друга,
защото нямаше от нея по-красива.

Тръгнах ей така
и почувствах онази ефирност,
дори и вятърът под босите крака
не можеше косите ми да стигне.

Не след дълго заваля,
онзи ситен дъжд, без цветове...
изми очите ми и осъзнах,
че нейната обувка - тя просто не беше
моят размер.

Снимка: http://www.wolfradio.net/2012/12/09/final-goodbye/converse-funny-girl-hand-shoes-favim_com-278281/

Сън в съня

Сънувам приказки от дни и нощи.

Сънувам черно-бяло,

дори сънувам през деня.

И времето е верният помощник

тихомълком  да избягам

преди отново да заспя.

Неказани,

желанията спят в гънки,

от страх ненаписани книги,

глупави,

неродени следи,

затова сънувам казани желания

и търся

перманентното мастило,

за да нарисувам

нашата среща

преди и тя

рисувано да заспи.

Но мастилото избледнява,

и все не намираме думи,

не тръгва начало дори,

на първата глава  от романа

за времето, 

изгубено в съня,

между въздишките

от „аз” и  „ти”.

И спи часовникът,

 и времето  - коварно тихо спи,

само аз стоя среднощно,

сгушена в спомени,

да чакам срещата,

когато двама ще заспим.

(...)

И ето, ние сме на покрива,

на три пресечки от небето -

две онемели звезди...

Остава само да прескочим

по лъвски 
страха на сърцето,

за да сънуваме

небе с отворени очи. 

Снимка: http://favimages.net/image/23619/

http://www.cinelogue.com/reviews/dream-for-an-insomniac - "Dream for an insomniac"

Виж ме

Виж ме цялата - от глава до пети,
спирам се само в светли пътеки,
виж малкото останали звезди -
за теб, в очите ми все още светят.

Виж ме в римите, така изплетена,
по края с мека дантела,
виж ме в киното, когато смутено
към теб в тишината поглеждам.

Виж ме в рамките така начертани -
непристъпно от двама...
виж ме в загадките, за да ме откриеш,
дори там, където ме няма.

Виж ме истинска и с малко думи
спри дъжда, събрал се в мен...
прегърни ме в приказка,
защото приказно
все аз прегръщам, само теб.

Снимка: http://starsandboulevardss.tumblr.com/

Празно очакване

Потърсих спирка на всичко,
донесло ми безумно теб.
Усетих, май бях стъпила накриво -
да чакам случайния "верен" късмет.

Пак седнах на пейката,
под която скрихме нашите обувки,
и макар да беше само някога,
така надявах се "ние" да случи.

И пак послушах вятърът как стене,
в копринените капки залез,
като увертюра на гола поема,
в края си, лирично побеляла.

В очакване подритвана наивно
от северният бурен вятър -
пак тръгнах, без нищо да взимам,
а сърцето ми на пейката,
да чака остана.

Снимка: http://favim.com/image/39340/

При светулките

Знаеш ли
скоро мислех за залеза..
онзи пурпурния,

който се провира между капките

сред намръщена буря

казах си сама, 

на тъмното в стаята, 

че няма вече да сънувам. 

И знаеш ли

този път не тръгнах

смешно сляпа, 

със студените ботуши

по млечния път, 

а тихичко пристъпвах 

боса по асфалта

там,

където вечер светулките

и за миг дори не спят.

Снимка: http://www.obekti.bg/nauka/5573

Бързолетоподобно

Да бъдеш стрелка на часовник
спрял времето без страх,
подхлъзнал се ръждиво,
да търсиш в пепелта на огън,
угаснал отдавна,
за да намериш онази искрица,

да уловиш с очите си
замръзналия залез на стената,
да бъдеш хвърчило в съня,
докато усмихваш се,
когато вятърът го няма,
да си рухнал камък на път.

Да бъдеш птица в ръце
хвърлили те в тиня,
събрали волята със сила,
да търсиш своите криле
е също както да летиш,
без полет някога да има.




21.05.2014.

Снимка: http://rekordiori.com/index.php?option=com_content&view=article&id=74:2011-06-22-20-03-08&catid=40:2011-06-16-13-35-00&Itemid=70


Малко за колибритата: http://rekordiori.com/index.php?option=com_content&view=article&id=74:2011-06-22-20-03-08&catid=40:2011-06-16-13-35-00&Itemid=70

Борей*

Ще дойдеш с изгрева и със студенината си
ще сграбчиш моите ръце...
ще гледаме как птиците от страх, с крилата си
ще носят нашето небе.

Тогава няма да знаем кои сме,
нито пък кои не сме били,
случайностите са с различно име,
но все треперят от твойте следи.

Тогава всичко ще е черно-бяло,
като мозайка в старогръцки мит
и аз наивно ще дам, ще се оставя
в дълбините на опасно тихите очи.

Тогава се съмнявам да е топло,
нали все се появява Северният вятър...
Тогава ще замръкне Персефона,
за малко в обятията, на своя така любим Хадес.

    Борей и Орития

                                                                                   



Легенда за Борей - богът на Северния вятър http://chitanka.info/text/2428/37

                Борей и Орития

Снимки: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Boreas_Oreithyia_Louvre_K35.jpg, http://secretsun.blogspot.com/2008/02/fine-art-friday-boreas-and-oreithyia.html

*Легенда за Персефона и Хадес: http://www.znam.bg/com/action/showBook?bookID=943&elementID=1017042249&sectionID=5

Чаша сутрешно кафе

Потърсих в себе си дъжда,
онази, малката капчица свежест -
кондензирана надежда в сутрешно кафе.

Нали беше свършил сънят
и ранно реших да потърся утеха
в зората през прозореца, около 5.

Пак потънах в свитъци от мисли,
отнесоха ме бясно пролетните бури,
и времето се скри в порцеланова чаша...

Без да усетя, вече беше изпито
набързо кафето, в сутрешна нужда.
А надеждата за дъжд -
                                само тя пак остана.
















Снимка: http://www.lovethispic.com/image/49752/morning-coffee

Спринт

Между капките
заплитам крачки бързо
и бягам след последната вихрушка.

Уж бях от бавните,
които се предават първи -
без никакви сърдечни нужди.

Но ето, стигам ръцете ти,
стигам всяка скрита въздишка,
попила стъпки във времето

и някакво чувство на нежност
по челото, тихо ме милва
и да, знам, че не е временно.

И в бяга си усещам,
че може би не съм от камък,
че може би пак, някога ще обичам.

Но скривам тази надежда, дълбоко,
на сухо в моята пазва,
защото трябва и пак ще опитам да тичам.

















Снимка: http://cdn1.tnwcdn.com/wp-content/blogs.dir/1/files/2012/11/Running1.jpg
http://galleryhip.com/jogging-silhouette.html

Майски вятър

Седнах на пейката за да подредя мислите си. Като всеки път.
Все някой се оплаква, че съм била с ужасно разпилени мисли, все влюбена.
Абе, енигма!
Може би това, че все вятърът ме носи, по неговите пътища и посоки, напомняйки за присъствието си.. това непостоянство, е моделирало в мен една вглъбеност в невидимите, в малките неща.

В този момент иглата на грамофона пропуква моето съзнание и пак ме отвява със силата на ураган в пространството.. "На някаква уличка с няколко думички", където някога бях видяла  любовта.
Сещам се все за пролет, защото в сърцето ми летят пухчета, такива майски. Тези пухчета карат да кихат всички хора. А когато човек киха, сърцето му спира да бие за някакви милисекунди, разширявало се казват.
Ама че пърхаща пролет!


 Е, аз вдишвам този въздух с надежда.. знам ли кога сърцето ми пак ще спре. И пак вятърът ми донася пролетни мисли, натрупали паднали пухчета. И кихам един, два, три пъти - получава се сърцебиене, но пък съм радостна. Като ще спира сърцето ми, нека поне е пролет.

 Такава съм. Май обичам се измъчвам. Този, същият вятър е моят постоянен спътник по забравените улички и пътища, в които мога да потопя всичките си сладки мисли.
 Но както знаем от филма "Шоколад": "Вятърът ни води винаги към същата стена.". И този вятър е северен.

Снимки: http://www.aihouqi.com/go/heidy-model-sets-free-54,
https://www.flickr.com/photos/lassmarina/5750490972/

 

“Il vento di marzo è un vento malato, diceva sempre mia madre. Eppure è piacevole, odora di linfa e ozono e del sale di mari lontani. Un buon mese, marzo, con febbraio che vola via dalla porta sul retro e la primavera che aspetta a quella principale. Un buon mese per un cambiamento.” 

― Joanne Harris, Chocolat

Докато спиш

Ей, ти
сънуваш ли?
Хвани ме за ръка унесен,
да избягаме
в нощното синьо,
нагазили безстрашно
в млечната пътека.

Ще ни трябват малко
слушаш ли,
капки роса за надежда...
да намерим,
между всичко
толкова прашно,
нашите детски портрети.


Ей, ти,
заспал си в моето небе
и чудя се
кога очите ми ще спрат,
докато спиш,
така сънливо да копнеят.

Ей, ти,
чуваш ли?
Постой така до мен!
Дори да е само в съня,
запази този миг,
преди зората да ни го вземе.

Снимка: http://mahatoanindita.blogspot.com/2012/09/love-couples.html

Животът на цвете

Ще се срещнем в друго време

пак така случайно,
по пътя.

Там ще бъде по-светло.

И както обичайно
няма да бързаме, 

този път само ще търсим

най-слънчевата маргаритка.

Дълго ще спим
наведени все надолу,
замислени
за утрешния тежък делник.

И намерим ли я,
в нежния лъч на усмивка
ще бъде за миг...
защото е кратък животът
след изгрева
на вече откъснато цвете.

Ти знаеш

Ти знаеш.
Да, получих списъка
с "ти знаеш вече".

Знам.
Знам само,
че съм измислила
някаква странна утеха -
да намирам в нищото
някаква сила.
И все някакъв пламък
след нашите срещи
някак си,
въздуха ми да спира.

Но само от  приказки
има ли смисъл,
от някакви там
стари герои..
замислени,
всеки настъпил
парченца от истина,
някак си,
с очи да се се бори.
Случва се.
Понякога сама не знам
дали със себе си
съм истинска.

Но ти,
ти знаеш.
Аз съм по-силна
от двама.

И каза ми някой,
че когато веднъж тръгнат,
връщане
за силните няма.

Снимка: http://www.sodahead.com/fun/after-the-boy-who-lived/group-29705/wizards-or-witches-professors/forum-74365/

Под дъжда

По любимата ми улица е тихо.
Вървя - над мен са облаци от дъжд
и тичат, тичат все да ме настигат,
а аз по шосето, така безпосочно вървя.

Бях без чадър, в боса и пролетна вечер.
За миг беше, беше топъл дъждът...
Тогава капките се събраха с нежност,
за да потърсят утеха. А в гърмa

видях двойка да бягат щастливи
Прескочили локвите те се спряха,
и галейки топло устни наивни,
тихо попили дъжда те се сляха.

Снимка: http://darkroom.baltimoresun.com/2013/05/stunning-photos-from-rain-room-at-the-moma/#4

На 5 сантиметра от тишината

На 5 сантиметра от тишината -
там съм когато дъхът ти е сънен
и очите ти са в моите очи с надежда.

На 5 сантиметра от тишината
ме носи пътят след буря, пак стръмен,
без да зная как и накъде да погледна.

В половин дъх се събират всички тръпки
и безсилно изпиват чашата вино,
оцветена от топлината на устни.

В половин дъх се събират всички някогашни стъпки
и в тишината ловят срамежливо
онези, от страх премълчаните думи.

На 5 сантиметра от тишината -
там намирам себе си във твоите очи
и не мога да спра
дъгата, която изгрява.

Не зная защо, но още те чакам
и половината от дъха ми не спи
...дори изгубена в дъжда,
тихо с усмивка, тя пак се надява.

Снимка: http://bellatrix25.blogspot.com/2012_05_01_archive.html