Имало едно
време едно малко мишле.
То било
толкова малко, че когато валял дъжд, само няколко капки да паднели върху него, и то ставало
вир вода. Но това мишле не било обикновено, защото колкото било мъничко,
толкова голямо било неговото сърчице.
И точно това
сърчице му показвало кое е добро и кое зло в гората на сънищата. Това била
гората, в която мишлето съградило своя дом.
Всеки ден то се събуждало с усмивка
и отивало да събира прашеца на цветята. Мечтаело си някой ден да има
къщичка, която да е много шарена и
отрупана с всички възможни цветове.
Един ден,
както си вървяло по пътечката, малкото мишле забелязало едно тъжно цвете.
Мишлето попитало:
- Защо цвете си тъжно, като си толкова красиво?
А цветето през
сълзи отговорило:
- Защото моята дъга не е се е показала от дълго време и ще
загубя своите цветове.
Мишлето
тъжно казало:
- Не плачи, аз ще ти помогна? - погледнало и другите цветя и те
били тъжни и с оклюмали цветчета - Тогава цвете, кажи ми, какво да направя за
да дойде дъгата?
А цветето отвърнало:
- Трябва да изгрее
нова и истинска любов в сърцето на някого.
Зачудено малкото мишле попитало:
- А
какво е това любов?
Цветето през смях казало:
- Нима ти още не си познало
любовта, тогава я търси, търси и тя ще те дойде, дори без да я очакваш.
Озадачено мишлето започнало да търси някакви знаци, нещо, което да подскаже
къде е тази "любов". Така дни наред търсело, но не открило нищо, нито капчица
любов, а неговите любими цветя били все така тъжни. Отчаяно, то решило да потърси самó дъгата.
Вървяло ли вървяло и на пътя му връхлетял стихиен
вятър, той бил толкова силен, че мишлето се блъснало в един дънер и се скрило
под него. Като утихнал вятърът, то продължило и вървяло ли вървяло докато насреща не му се изпречила гъста мъгла и то се загубило.
Отчаяно, вървяло
напред, но не виждало нищо.
Изведнъж се наболо на един голям трън и изпищяло, но
никой не го чул в мъглата... То се чувствало толкова само и толкова безпомощно,
затова решило да поспи замалко, докато
се махне мъглата.
Когато мишлето
се събудило, слънцето блестяло много силно и някакъв силует срещу него се
усмихвал.
Това била една малка мишка... Толкова красива, толкова сияйна! Тя тихо
му прошепнала:
- Много дълго спа, сега вече е ден и можеш да търсиш дъгата заедно
с мен.
- А ти откъде
знаеш, че търся дъгата? – отвърнало сънено мишлето.
- Ами цветята
ми казаха, затова – да я търсим заедно!
Мишлето
подскочило от радост, голямото му сърчице забило толкова силно, че щяло да
изскочи, а усмивката изгряла на лицето му.
Изведнъж завалял дъжд,
топъл дъжд.
И двете мишлета бързо изтичали да се скрият
под един храст.
След малко
дъждът спрял и се появила дъга, толкова голяма и красива!
От радост, те се прегърнали, а сърчицата им... прескачали!
Тогава, учудено и боязливо, малкото мишле си помислило:
- Нима аз намерих любовта? Това огромно щастие, това ли означава?
Дъгата вече била на небето.
А мишлетата, щастливи, продължили напред, неосъзнавайки, че са открили истинската любов
- тази, която се помни винаги и за
която си струва да изминеш и най-трудните препятствия.
