Веднъж, преди много години, по прашните улици на София едно непознато дете - момиченце с майка си, ме зърна. За няколко минути посоките на детския поглед и моя се засякоха. Топлите й очи сякаш искаха да ми кажат нещо. Не веднъж съм казвала, очите могат да говорят най-добре.
Това мъничко дете, едва бяхме направили три крачки след нашата среща, това същото синеоко малко момиченце поиска да ме прегърне: "Мамо, искам тази кака да ме гушне!".
След този призив, чух няколко пъти майка й да казва, че не може, че "тази кака бърза" и всякакви скоростни извинения. Накрая обаче, принудена да склони, майката ми извика от улицата, ако е възможно, да прегърна нейното дете.
Разбира се, аз на драго сърце прегърнах малкото момиченце. Усетих една силна, нуждаеща, искрена прегръдка. След това вече детето, доволно и щастливо, тръгна с майка си по обратния път към дома.
Замислих се, колко малко може да зарадва едно дете, колко малко трябва за усмивката на това мъничко творение.
Тази случка се запамети в съзнанието ми за дълги години. Колкото и "склерозата" да работи при мен, някои случки се записват в съзнанието завинаги. Това е една от тях.
Всеки може на дълго и широко да анализира случилото се. Наглед и на слух е много просто. Но колко всъщност истини се крият в тази толкова проста случка? Колко много може да се прочете в чистотата на детските очи?
Аз няма да се занимавам с този анализ по простата причина, че ще оставя всеки един (който чете това) да помисли за тази нужда на едно мъничко дете, нека всички помислим и анализираме в съзнанието си защо.
Защо една единствена, истинска прегръдка може да прави чудеса?
P.s. Прегръщайте всички деца по-често.
Снимка: https://in.pinterest.com/pin/790170697102856540/
