Разходка по брега на Тибър

Събота сутрин  през ноември

Слизам по стълбите, надолу към реката, която кръстосва цял Рим.
Тибър или на италиански Tevere 

Първо ме посреща не  очакваният звук на всички коли и бръмчащи машини намиращи се на моста "Виторио Емануеле" над мен,
а заглушеният звук на чайките в града и бързите крачки на туристите -
отекваща звукова среда, която се оглежда в нюансите на огромната река.
На брега се усеща спокойствие,
а същевременно е на метри от целия хаос,
от целия градски шум, така типичен за Рим.

Един колоездач пресича пътя ми.
Освежаващо завръщане в реалността -
звъни със звънеца на колелото си толкова силно, че няма как този звук,
смесен с влаченето на гумите по току що засъхналата сутрешна кал от реката
да не се раздразнят чайките,
които се препичат на отсрещния бряг.

Изведнъж си спомням за любимия филм и Езизабет Бенет -
тя,  с измърсените кални обувки,
тя, която просто обича да ходи пеша през полето,
независимо колко е кално, за да слуша песните на птиците,
за да освежи мислите си с една сутрешна разходка сред дърветата.
Е и тук песните на птиците се чуват,
но тайната е да се събудиш рано сутрин.


Внезапно мисълта ми се прекъсва от ято излитащи гълъби, досега стояли на един дънер,
по средата на реката.
Сюрреализъм допълнен със статуите на белите ангели на отсрещния мост.


Някъде над брега,
заглушено,
се чува и отваряне на врата на автобус -
автобусът преди следващата спирка;
автобусът, който ще ме заведе на ново и по-добро място;
малкият сгушен автобус,
който обикаля по острите завои на Рим -
чрез който мога да прегърна красотата на панорамите,
изумителните гледки, за които все не достига време...

Точно този малък автобус, който някога
ме доведе до  Италия,
само така, на шега.

Шега, от която никога не искам да се пусна.

Снимки: Стефка Добрева