Застила плешките си този светъл ден
и сама съм, като гнида във полето,
свистят пак клаксони от стария рефрен,
на някогашно битие, което
отдавна гърбаво остана,
някак поолющено, уви,
но в него една прогледнала рана,
ме научи да нося нови очи.
И изправена тихо, бях на полето,
да гледам житото как пак расте,
напомни ми, че в мен пак детето
научи се от рани - живот да даде.
Снимка: https://www.pikist.com/free-photo-vezvo
Няма коментари:
Публикуване на коментар