Веднъж спрях времето.
Помня, че беше вълшебно.
Беше напояващо, изтрезвяващо и силно,
като дъждовна нощ през юни
или пък като паднала снежинка в окото -
през декември.
Помня, че тогава всички човечности
ми изглеждаха по-човечни,
че стълбите по етажите
не ми изглеждаха толкова високи.
И да, имаше залез,
от онези, в които всички спираме за малко,
за да помечтаем;
когато не виждаме нищо и никой,
а само гледаме към слънцето с надеждата
да стои повече в небесния хоризонт,
за да обхване с лъчите си
всичките радиуси на обкръжението ни,
точно в този момент.
За да може розово-оранжево-златното
да покрие небето.
Така се улавя времето.
Периодично.
Признавам, че преди залез и аз го спирам.
Понякога,
за да залепя различни пощенски
марки
с адресат
върху запечатаните писма,
които събирам
в широкия джоб
на куфара ми.
С очакване за следващо пътуване.
Кой знае кога,
може пък някой,
насред спирките във времето,
да открие своето писмо.
 |
| "Малко преди София" снимка Стефка Добрева |
Няма коментари:
Публикуване на коментар