Мирише ми на дюли,
жълти дюли,
за тях говореше ми само баба,
за аромата им - омайно чуден,
че някога
той бил парфюмът на момата.
Гиздила се тя,
пред огледалото стояла,
с китка в косите и с белило -
за седянката да се надява,
дали ще се изтрие новото червило.
Сложила бялата риза, сукмана,
накиприла по бузите лунички,
скрила баба ми
под мишница листата,
от дюлята на двора - плодовита.
И на седянката,
ей на, харесaл си я момък,
чул нейната песен от
много далеко
и така, без хабер да и носи,
казал и просто:
„Девойко, миришеш ми нежно...”
А аз питам пак: „Кажи ми, бабо,
каква е тайната на тази дюля?”
А тя, с трапчинките от смях, ми казва:
„Чедо... това беше само парфюма.”
*Посветено на баба Таня - родом от с. Искра, област Бургаска, която ми разказа как в тяхното село, единственият "таен" парфюм, който са си слагали момите, бил ароматът на листата от дюля.
Няма коментари:
Публикуване на коментар